Хирургът продължи, като ни обясни, че вследствие на операцията Йоан е останал с тънко черво, дълго едва тридесет сантиметра. Само за сведение, новородено дете на неговата възраст (4 дни към този момент) би трябвало да има поне 10 пъти по-голямо тънко черво.

Лекарите се бяха борили за всеки сантиметър от тънкото му черво с часове. Следващите дни щяха да са решаващи за неговото оцеляване. Имахме толкова много въпроси за бъдещето, за това как ще живее с този недъг, как ще усвоява храна. Какви усложнения може да доведе скъсено тънко черво?

Това беше началото на нашата физическа, душевна и духовна борба за Йоан. Тази борба промени живота ми завинаги и продължава да го прави.

Всички наши роднини и приятели научиха за състоянието на детето ни. Изключително мъчителен период – всеки въпрос относно Йоан (как е детето ти, роди ли и др.) се забиваха право в сърцето като малки стрели. В този момент, обаче, ние открихме „на дело“ какъв е истинският смисъл на това, че ние сме едно семейство, че сме една църква, тялото на Исус Христос. Много хора от цяла България и дори от останалия свят започнаха да се молят за Йоан и за нас. Някои от тези хора получаваха сънища от Бог, които показваха, че Йоан ще бъде добре. Честно казано, в този момент имахме малка надежда и вяра и не виждахме как ще стане това. Първите десет дни бяха кошмарни. Бях изписана преждевременно от родилната болница, въпреки че бях преминала операция цезарово сечение. Но разбира се, бях готова на всичко, за да може да съм с Йоан, ако се наложи. Всеки ден ходих на свиждане на Йоан в реанимацията на детската клиника към болница „Пирогов“. В този период, непрестанно се молихме. Не спираха да се молят и всички наши братя и сестри, дори невярващи роднини. Подкрепата от нашите роднини и от духовното ни семейство, църквата на Бога, беше голяма. И слава на Бога, молитвите ни бяха чути, Йоан преживя операцията – операцията, която се случи на четвъртия ден след раждането му. Десет дена след това той беше изписан от Пирогов.

Ние си мислехме: „Слава на Бога! Минахме през един от най-тежките периоди!“. Колко много сме се заблуждавали. Сега осъзнавам, че това са малките битки, които печелихме с Божията помощ или по-точно които Бог печелеше за нас. Оказа се, че ни очаква един месец престой в неонатологично отделение, където всеки един ден ходих с надежда, че Йоан ще е пораснал с няколко грама. Молили сме се за това всеки ден. Сърцето ни се късаше, когато виждахме мършавите му крачета. Също толкова тежък беше фактът, че лекарите не можеха да ни кажат нищо конкретно – каква е прогнозата, какво е неговото бъдеще, до кога ще е тук. Всички медицински служители ни гледаха съжалително, сякаш идвахме на свиждане на човек, който е на смъртния си одър. Все пак не спирахме да се молим на Бог. Бяхме унили, уплашени, тъжни, но все още имахме надежда.

След този месец дойде и един от най-тежките периоди в живота ми. Продължи около месец и половина, но ми се струва, че беше цяла вечност. Най-после можех да бъда с Йоан, който беше преместен в гастроентерологично отделение. Там беше нетърпимо, сякаш бях влязла в затвор и дори не знаех кога ще ме освободят. Всеки ден измервахме Йоан и всеки път това беше като ново изпитание за нас. Постоянно трябваше да пазя сложения му абокат, през който му вливаха непрекъснато всевъзможни лекарства, хранителни добавки и други подобни. В това отделение преживяхме и сепсис (втори за Йоан, след прекаран такъв в неонатологично отделение). За този сепсис директорът на болницата трябваше да даде разрешение да се предпише много скъп антибиотик. И отново се молихме заедно с роднини и приятели от църквата на Бог. Сега когато вече бях с Йоан, всичко беше много ясно, много истинско и всеки проблем, дори и най-малкият, изглеждаше като огромно препятствие, огромна планина, която трябваше да преодолеем. Бог се показваше верен отново и отново. Бог беше мощен и когато Йоан не беше имал изхождания в продължение на повече от 24 часа. В този момент, аз и Веско се подготвяхме за най-лошото. Мислехме си: „втора операция вече ще го довърши“. Но Бог е велик и в тази ситуация отново отговори.

Всъщност ние се молихме наистина за всяко нещо – дори за регулярната смяна на абоката му. Последното беше истински кошмар всеки път, защото отнемаше безмилостна борба между Йоан и медицинските сестри от отделението, озвучена с неговия неутешим плач. Именно една от поредните смени на абокат се оказа повод за нашето изписване от болницата. След неколкократни неуспешни двадесетминутни опити на медицинските сестри и лекарите да сложат абокат на Йоан, те се отказаха. Тогава лекуващата докторка на сина ни каза: „Нека опитаме няколко дни без абокат, да видим дали ще наддава на тегло.“ И така, по чуден начин Бог промисли за изписването на Йоан от болницата и то като не отговори на нашите молитви за бързо и лесно поставяне на абокат.

Не съм сигурна дали си давахме сметка какво беше извършил Бог в живота ни, преди да отидем на консултация при друг доктор – специалист по детска гастроентерология от друга болница. С Веско бяхме записали час при детски гастроентеролог за второ мнение за състоянието на Йоан. Йоан вече наближаваше 1 година. Още когато тази лекарка видя нашия син, тя ни каза, че не е очаквала да види дете в толкова добро състояние. Тя ни обясни, че предвид това, което му се беше случило, синът ни се оказва много активно дете, което не е типично за деца с неговата диагноза. „На практика, той изглежда, че се справя много добре“ – заключи тя. Едва след тази среща осъзнахме истински, че Йоан беше преживял тежка операция и живееше всеки ден по Божия милост. Всеки един ден на сина ни е дар от Бог. Благодарни сме на Господ за това!

Светлана Мутафчиева-Димова